В изкуството не можеш да излъжеш

Нека се опитаме да живеем в хармония с природата

Един творец като Вълко Гайдаров едва ли има нужда от представяне. Познат и обичан от мнозина почитатели на изобразителното изкуство, този път художникът представя в Смолян своята осма самостоятелна изложба, плод на творческия му труд през последните две-три години. И сякаш самото присъствие на изложбата в днешния ни труден, обезкуражен и многополюсен свят вече е едно предизвикателство. Можем ли, въпреки всичко, да забравим грижите и многобройните си проблеми и да отключим сърцето си за извечните истини, които платната му внушават? Пейзажи от Англия, Гърция и Кипър, от Родопите..., неговите „Безсъници“ с характерния му непретенциозен, но топъл колорит, разбиране и умно съпричастие не могат да ни оставят безразлични. „Защото добротата не умира...“ – каза една девойка, разглеждайки картините му. Заливи и скали, родопски къщи, гори и ливади, една ритуално вглъбена стара жена ни спечелват с пределната си искреност. Дано да е задълго!

Сега, когато разговарям с него, признавам, че е от хората, които трудно допущат някого до себе си. И до края няма да се освободя от усещането, че съм минала покрай цял един свят, без да мога да го докосна.

– И все пак, г-н Гайдаров, какво искате да ни кажете с Вашата изложба?

– Рисувайки, аз се старая да съм аз. Да бъда верен на онова чувство, което никога не ме е лъгало, а то е: да повярваш един път в природата, да ѝ се довериш, да се оставиш в нейна власт, за да можеш да усетиш това, което тя ти внушава.

– Посетителите на изложбата казват, че картините Ви внушават ДОБРОТА. Вие добър човек ли сте?

– Не зная, това биха могли да кажат другите. Като че ли съм добър, защото много съм теглил. Но вероятно добротата се постига със страдания. Мисля, че у човека са заложени някакви генетични предпоставки, които го карат да реагира на промените в света по определен начин. Често пъти между доброто и злото разликата е много малка, но това са нюанси.

– Като махнем нюансите, кое е същественото?

– Ако приемем за вярно моето верую, че човек трябва да бъде искрен преди всичко и да защищава своите принципи, значи проповядвам добротата. Природата просто е добра, ние сме лоши към нея.

– Сигурно е трудно да се живее по този начин?

– Не е лесно. Но аз съм склонен да вярвам в доброто. Това ми е носило безброй разочарования, защото може би съм доверчив човек. Не можеш да бъдеш добър и да не вярваш. Но този, който се страхува от разочарования, той вероятно по-малко се доверява, а това го прави и по-беден.

– Пейзажи от Ламанша, от Гърция, пейзажи от Родопите... Има ли нещо общо между тях?

– Пътуванията за мен винаги са били повод за една проверка. Рисунките от чуждата природа са моите пътни бележки. А след това връщайки се тук, откривам, че наистина там има нещо чуждоземско... Но може би това е най-истинското! Защото ако човек се остави само на опита си, на рутината, на техниката, това носи опасност да престане да вижда новите неща, новата атмосфера.

– Някои споделят, че сте традиционалист. Ако въобще съществува такъв термин... Вие приемате ли такова определение?

– Предпочитам да бъда традиционалист, отколкото псевдоноватор или псевдомодерен. Или по-точно: да говоря на език, който владея. Когато бях в Лондон, имах много разговори с колеги – и галеристи, и художници. Там в една от престижните галерии на Лондон, въпреки вродения консерватизъм у англичаните, които се опитват да поставят в рамки всичко, аз показах някои мои неща, правени в Корнуел. Трябва да призная, че те предизвикаха определен интерес. Сега, през март, ми предстои изложба в Англия, а през май – в Мадрид.

– С две думи само: какво стои зад една изложба?

– Преди всичко много работа. А за мен лично – и много отговорност, много прецизност, безмилостна селекция.

– Допада ми думата „безмилостна“. Но май не всичките Ви колеги са толкова придирчиви към себе си. Извинете, не търся противопоставяне, но се налага понякога и такова впечатление.

– Напоследък много хора си позволяват да показват всяко нещо, което правят, смятайки, че то е едва ли не гениално. Да бъдеш добър художник, според мен, значи да бъдеш отговорен, много критичен, да знаеш какво правиш и какво хората са правили и правят по света. Защото немалко разочарования могат да се получат от това, че ти не си информиран какво става по света. В последно време в българското изобразително изкуство, наред с безспорните таланти, се правят и много неща, които на Запад се правеха преди 20–25 години. Сега някои колеги започнаха да правят същите неща. Според мен истинското изкуство веднага си личи за познавача, защото то е преживяно. В крайна сметка да вземаш чужди идеи и пластични принципи и да ги пренасяш у нас е безсмислено. Всъщност никого не можеш да заблудиш. Колко точно го е казал Чехов: „Можеш да излъжеш в търговията, в любовта... Господа даже можеш да излъжеш, но в изкуството не можеш“.

– Тогава при Вас това е труден процес.

– Много е трудно наистина. Понякога – дори невъзможно. Ето изложбата е открита, картините са изложени... Всичко изглежда много просто и лесно дори. А то е каторжен труд. При мен нещата изискват много време – работя и нощем. Това са безброй съмнения, търсения и най-често резултатът не е желаният.

– А кога идва удовлетворението?

– О, то много рядко ме спохожда. Удовлетворяват ме може би редките мигове на разговор с колеги, приятели... Естествено, и когато се открие една изложба, но дори и тогава работата на художника пак е белязана със знака на съмнението. Поне при мен е така.

– Страхувате ли се от критиката?

– От официалната критика, както и от публиката, не се боя. Защото мисля, че това, което съм казал на платното, не е необходимо да бъде разбрано от всекиго; и второ – не е задължително да бъде разбрано веднага.

– А кичът в нашето ежедневие? Как се отнасяте към неговото присъствие?

– На Запад, понеже сега всички говорят за там, не могат например да се видят такива панаирджийски неща – по тротоарите да се показват произведения на изкуството. Както е в Пампорово например. Дори и в Париж Монмартър вече не е онзи Монмартър. И там нещата са регламентирани. В един Лондон например никой не може да си позволи някъде да си нареди сергия с картинки. Там един път в седмицата край Хайд парк се излагат картини на художници-любители, за да се продават.

(На 7-а страница)

(От 6-а страница)

Но аз съм професионалист и гледам на работата си като такъв. Въздействието на една картина зависи много и от начина, по който тя е показана. Много жалко, че някои ръководители на туристически агенции и други институти не разбират естетическата вреда, която нанасят на хората такъв род „изложби“. Защо това да не се прави цивилизовано, с добро осветление, аранжиране и т. н. и нека там да излагат картини същите хора. Не, не съм против любителите. Това вероятно запълва някаква празнина, но нека се прави както трябва – цивилизовано.

– Какво ново в дружеството на художниците в Смолян? Вие сте негов председател.

– Вижте, в нашия съюз настъпиха много промени. Той стана Федерация на самоуправляващи се дружества. На много места художниците се разделиха по на 2–3 дружества. Това не е лошо. По-скоро е една необходимост човек да бъде там, където са неговите единомишленици, където му е уютно. Аз бих разглеждал тези неща по-скоро в контекста на общите промени в страната ни – в желанието за демократизация и освобождаване на човешкия дух. Известни са онези неприятни моменти, когато СБХ беше като шапка над всички творци.

Чувал съм обаче колеги да казват: „На Запад няма комисии, там няма жури“. На Запад – в цивилизованите страни, нещата стоят далеч по-подредено, отколкото могат да си представят нашите колеги, радетели на абсолютната свобода. Нито една изложба там не се открива без жури – дали ще бъде галеристът или негови експерти, но прецизна селекция има, т. е. оценъчният момент винаги съществува.

– Днес хората у нас са отрупани с най-делнични проблеми, елементарни грижи не ни дават покой, търсим сигурност и не я намираме; мнозина са и обезверените. Има ли място изобразителното изкуство при тези условия?

– Да, безспорно! Точно заради това мисля, че изкуството е по-необходимо в живота на хората. Защото то е като песента – човек пее и когато му е весело, и когато му е тъжно. От историята знаем освен това, че подобни обществени сътресения в живота на хората са провокирали просто изявата на един или друг талант.

– Искам да Ви помоля за едно пожелание към нашите читатели!

– Мисля, че най-доброто, което можем да направим, е всеки да си върши работата. Нека повече да вярваме един на друг. Нека живеем в хармония с природата. И може би нещата ще потръгнат.

Разговора води Виолета Килюрова

Репродукция: „Звездна нощ“, художник Вълко Гайдаров.