Изложбата на Вълко Гайдаров

В динамичния културен живот на столицата изложбата на Вълко Гайдаров внесе нова свежа струя. Подредените в малката галерия на бул. „Руски“ 6 тридесет и три картини въвеждат зрителя в един привлекателен живописен свят, роден от общуването на художника с природата. Обхождайки изложбата, преминавайки от един пейзаж към друг, зрителят води своеобразен разговор от една страна с природата – с нагънатите бели терени и бели родопски къщи, със самотните плажове и градските изгледи, – и от друга страна с твореца, превърнал обективно съществуващата и до известна степен позната действителност в своя вселена, където властвува неговото интимно усещане за тази действителност. Смолян и острите скали над него, къщите на Златоград, пътят към Турян, пролетта в Ардино, водещата към морето улица в Созопол, жълтата ивица на крайбрежието и морските далечини, изгледи от Полша и София – всичко това Вълко Гайдаров е пренесъл върху платната с пестеливи, но издаващи много вътрешно напрежение похвати.

Родопските къщи, които подмамват мнозина художници с етнографското си своеобразие, в картините на Гайдаров са изчистени от подробности. Те дишат там в обобщени, но толкова по-изразителни очертания, които ни карат да ги възприемаме като живи същества със своя биография и характер – строги, стройни, натъжени от времето или засмени... Морските плажове художникът предпочита да вижда в часове, когато хорската гмеж се е отляла от тях и брегът, водата и небето са обединени в несмутено взаимопроникване. Планината и градските покрайнини за него са най-привлекателни като че ли в бялата – и толкова трудна за живописно пресъздаване! – пелена на снега...

Макар че зрителят остава с впечатлението, че при своите диалози с природата художникът е предпочитал да не среща човека, неговото присъствие се усеща навсякъде – той е бил и ще бъде, но в настоящия момент го няма; земята, дърветата, къщите са сами; те са заслушани в това, което им говорят въздухът, облаците, небето... Небето! Рядко в нашата живопис ще срещнем художник, който да го насища с толкова много душевен заряд. В небето на Вълко Гайдаров има и движение, и заплаха, има – макар и рядко – и просветки, предвещаващи иззад снежни или дъждовни облаци усмивката на слънцето. Но да се разказва съдържанието на една пейзажна живопис, още повече когато тя е така пестеливо, лаконично изградена както при Вълко Гайдаров, е, разбира се, безпредметно. В своите пластически прийоми художникът се е освободил от детайлите, за да предаде обемите монолитно, да внуши общото, същественото; в повечето случаи боите са положени на едри мазки, заредени със сложен багров интензитет; Гайдаров не рисува форми, а предава състояния. Това внушава усещането, че неговият поглед към природата е замислен. Той като че ли се вслушва в нейните гласове и се старае да разбере най-важното от това, което му нашепва, а то непременно е дълбоко и мъдро...

Роден и израсъл сред чистата и многолика хубост на Родопите, възпитал своето живописно умение под вещото ръководство на проф. Ненко Балкански в Софийската художествена академия, с тази първа самостоятелна изложба в София (предишната е била в Смолян през 1969 г.), Вълко Гайдаров влиза в нашия културен живот със свой художнически облик, чийто основен белег може би е дълбоката лиричност. Макар в изложбата да има мотиви и от София, и от Созопол, от морския бряг и от Полша, напускайки салона, зрителят непременно ще отнесе със себе си мисълта, че най-важното, което е искал да му разкрие художникът, всъщност е била неговата пропита с обич истина за Родопите. И тук бихме могли да цитираме думите на Констабъл: „Красотата е истина; истината е красота; това е всичко, което вие знаете на земята, и всичко, което трябва да знаете.“ Чрез своите пейзажи-изповеди Вълко Гайдаров деликатно и искрено, по своему ни сродява с тази мисъл на великия английски живописец...

Делка Димитрова

Репродукции: „Късна есен“, „Зима в Широка лъка“, „Стари къщи“ – Смолян. На четвърта корица: „Край Ардино“, „Солища“, „Белият Златоград“. Снимки: Стоян Стойчев.