Вълко Гайдаров: Художникът рисува, докато е жив...

Една картина може да бъде работена без край – важното е да знаеш кога да спреш, твърди художникът, отдал 40 години от живота си на Галерията

ВИЗИТКА: Вълко Гайдаров е роден през 1937 г. в гр. Девин. Завършва Художествената академия в София в класа на проф. Ненко Балкански през 1964 г. Директор е и един от създателите на Художествената галерия в Смолян, в която влага силите си от 1964 г. до 2003 г. Член е на Съюза на българските художници от 1971 г. Участва в редица изложби в България, Чехословакия, Полша, Германия, Англия, Гърция, Испания, Китай, както и на VI Международен панаир на изкуството в Лондон през 1991 г. За 70-годишния си юбилей през тази година получава Златен плакет на община Смолян като един от най-значимите дейци на културата и изкуството в региона.

Г-н Гайдаров, още ли Ви привлича четката?

Художникът рисува, докато е жив.

От дистанцията на времето, какво мислите сега за първите си картини?

За тях нищо не си мисля, а за следващите. Всичко си отива с времето си и се превръща в един опит и предпоставка за последващи промени, които трябва да се решават чисто професионално. Това включва в себе си всички онези неща, които са задължителни за едно художествено произведение, било то картина, музика или литературно произведение. Естествено, първите работи не могат да бъдат такива, каквито са работите на художника след 40 години, колкото приблизително е моят творчески стаж, ако мога така да го нарека.

С какви думи ще напътите един млад творец?

Художник с напътствия не се създава. Той сам се създава. Нито академията, нито неизброимите курсове, училища и т. н. преди това могат да създадат един художник. Те дават основата и професионалните знания, но те не могат да създадат художник. В тези институции се учат основните неща – как да се бъркат боите, как се рисува тялото, как се строи композиция и др. работи, които може да изучи абсолютно всеки човек. От там нататък започва истинската работа вече по самото създаване, а това е процес, който не става изведнъж и който понякога трае цял живот.

Кой е онзи миг, в който Вие например разбирате, че една картина е готова?

О, това е много интересна тема! Дали една картина ще стане добра или не, художникът предварително не знае. Всичко зависи от индивидуалния стил, почерк или най-точно казано, маниер. Има художници като мен например, които започват работа без да знаят какво ще стане. А в процеса на работа се оформя нещо на платното и в главата на художника. Образът се избистря в мисленето и във въображението, за да придобие онзи вид, който води към завършека. Разбира се, това не се отнася за онзи вид работа, която се състои да седнеш пред нещо и да правиш един ескиз или един пейзаж. Една картина, както казва Пикасо, никога не може да бъде завършена. Да завършиш, казва той, една картина, значи да я свършиш, да я ликвидираш. Аз споделям това схващане, защото наистина една картина може да бъде работена без край – важното е да знаеш кога да спреш. Когато си казал най-важното, трябва да спреш – в това е майсторлъкът. Ако продължиш по-нататък, нещата стават бъбриви и претрупани.

Случвало ли Ви се е да вложите много енергия и старание в една картина, която после да не Ви харесва?

Разбира се, че ми се е случвало. Имам картини, над които не е трябвало толкова дълго да работя. Разбира се, те пак стават, но след това се вижда излишният труд. В същото време художникът е този, който преценя кога картината е станала и кога не е или кога още ѝ трябва нещо. Понякога съм стигал донякъде и не мога да продължа. Имам усещане, че картината не е завършена и не е станала, но не знам как да продължа. Мисля, че при всеки художник има такива моменти. В моя случай аз обръщам картината към стената и я забравям за известно време. Може да е месец, може да са два, а понякога и повече. След като я забравя тази картина, като че ли веднага виждам какво ѝ трябва или какво е в повече.

Има ли неща, които могат да Ви накарат да спрете да работите?

Ако не ми позволява здравословното състояние, разбира се. Иначе, за мен рисуването е необходимост. Случвало се е понякога да минат дни и повече време без да работя, но тогава не се чувствам комфортно, усещам как нещо ми липсва, как ставам раздразнителен и т. н. Иначе, аз още в прогимназията рисувах много по-добре от останалите, но не можех да отида в Художествената гимназия например, защото нямах материалната възможност.

Вашето име неизменно се свързва с Художествената галерия в Смолян.

Да. В галерията аз постъпих веднага след като завърших Академията. Имах шанса да мога през следващите 40 години да създавам тази галерия, ако мога така да се изразя, която започна своя живот през 1964 г. Първо бе подредена една изложба от 15 – 20 работи, дадени за временно ползване в старата сграда на читалище „Христо Ботев“. След това се преместихме в новото крило на библиотеката. И от 1983 г. вече галерията се нанесе в настоящата база на новия център в Смолян, където се намира и днес. Още тогава имахме малък спор, че мястото е малко изолирано от човешкия поток и тогавашните управници обещаваха, че ще пуснат автобус до там, но така си остана и досега. В началото не се водеше Художествена галерия, както е в момента, а художествен отдел към музея. А иначе като самостоятелна институция Художествената галерия се отдели самостоятелно през 1971 г. В интерес на истината, трябва да кажа, че не аз бях човекът, който директно съм бил първият ѝ уредник. Няколко месеца преди мен уредник бе покойният доц. Никола Гелов, който бе назначен официално на тази длъжност, макар да е нямал художествена експозиция. Все пак е ходил да събира картини и т. н. После покойният Петър Стайков също е бил назначен за 1-2 месеца към галерията. Всъщност, те са направили подготвителните моменти в истинското създаване на галерията. Нищо не може отведнъж да го създадеш и да го оставиш. Затова съм щастлив, че съм отдал 40 години от живота си. Сега се радвам като чуя нещо хубаво за галерията.

Спомняте ли си първата изложба в Галерията?

Спомням си всички тези стотици изложби... Тогава вървеше една просветителска и просветна вълна с хората, децата, учениците. Имахме лектории, правехме концерти в галериите. Тогава някак си имаше една много голяма страст, много голямо желание, идваха лектори от София. Например проф. Иван Маразов е чел лекции. Гостувал е квартет „Еолина“, галерията е място, където не само се гледат картини, тя е храм на изкуството, а в храма се прави свещенодействие.

Сблъсквахте ли се с пречките на тогавашния политически строй?

През тоталитарния режим имаше спорове около една или друга картина и едно или друго произведение – дали да бъдат включени или не в експозиция. Това е нормално за онези времена. Художници, чиито изразни средства са по-свободени и по-модерни, не се гледаха с добро око. Обявяваха се за модернисти и за поклонници на едно буржоазно изкуство, според тогавашните възгледи. Но тези проблеми не бяха толкова актуални когато вече бях в галерията, а по-скоро когато бях студент. Дори малко преди това, защото мен не ме приеха от първия път, когато кандидатствах, а ходих най-напред войник. Още тогава се интересувах от тези процеси и зная как постепенно започна демократизацията на българското изкуство. Започнаха да се допускат и да навлизат по-свободни форми. Един от първите художници, който разчупи леда и излезе от формите на тази закостенялост, бе Найден Петков. След него дойде ред на пловдивските художници и особено на една знаменита група, която започна да изпъква след '56-а – '57-а година. После бяха: Димитър Киров, Георги Божилов – Слона, Енчо Пиронков. Всички те рисуваха фигурални композиции, пейзажи и т. н., но по един много по-свободен начин. Не всякога техни картини бяха допускани до изложби. В интерес на истината, в българското изкуство имаше много и големи майстори като Бенчо Обрешков, Иван Ненов и други, които бяха обявени след 9 септември 1944 г. за формалисти. Техните работи не бяха включвани в общи изложби и в това се състоеше подтискането на свободната творческа изява на всички автори, които се смятаха за проводници на т. нар. буржоазно-упадъчното изкуство. Сега това звучи толкова смехотворно и наивно дори, но за годините си то беше трагедия. Ако не приемат картина на даден автор на обща изложба, това за него е трагедия, може да изпадне в депресия. Като Бенчо Обрешков например, който сега е един колос в българското изобразително изкуство. А и не само той. Но художниците отстояваха, онова в което са вярвали истински и което са носили в себе си. Но отстоявайки своето художествено кредо, те са били принудени да гладуват, защото картините им не се купуваха от Държавната покупвателна комисия.

Това ли е причината?

Да. Те не възхваляваха социалистическото строителство и т. н., а не бяха лоши, защото отразяваха живота наоколо и интимния свят на един художник като натюрморт и композиция. Но се предпочитаха картини със строежи и текезесари. Е, във всичко това няма нищо чудно, защото изкуството е функция както на гласа на твореца, така и на неговото време.

Кое беше хубавото от онова време, което липсва сега на изкуството?

Наред с тези чисто партийни повели и изисквания, имаше и нещо хубаво, защото се правеха изложби, посветени например на Априлското въстание или на митовете и легендите в нашето изкуство. Това бяха едни много стимулиращи творческия потенциал теми. Благодарение на тези изложби фондовете на галериите се пълнеха с българско изкуство и изобщо, се създадоха много произведения. Хубаво е и, че те са именно на теми като Освобождението на България от турско робство, та дори и за 9.Х.1944 г. Разбира се и аз съм правил подобни композиции на хайдути например, портрети на възрожденци. Дори в момента имам в смолянската Художествена галерия портрети на знаменосците Пейо Шишманов, Кольо Шишманов и др. Но по принцип харесвам повече пейзажа като жанр, а и именно при него постигнах повече успех. Затова и за себе си не поставях този въпрос така остро.

Защо Ви харесва да рисувате пейзажи?

За пейзажа не е задължително да има хора. Тя е жива сама по себе си. А аз не само я виждам като живо същество, а и съм убеден, че всички ние сме част от това живо същество. И аз, и Вие, и това дърво, и тези цветя заедно сме подчинени на един космически разум, както го наричат някои, а други – Божия промисъл, трети – Вселена. Аз съм убеден, че това нещо, каквото и да е то, съществува и по този начин гледам на природата – чрез него. Чрез картините си искам да одухотворя природата, но не само за видимите ѝ неща, а и за невидимите. Те могат да се внушат чрез силата на багрите и хиперболизацията на определени тонални стойности, а фигуративно казано и чрез преувеличаването на някои обеми за сметка на други. Природата е цял един жив организъм, както всичко в тази Вселена е живо. Когато гледам една стара къща отпреди 200 години, аз виждам в камъните, в мазилката, в тези посивели греди майсторите, които са я строили.

Вярвате ли в Господ?

Да, вярвам в Господ. Предполагам, че това дава някакво отражение върху онова, което рисувам, макар в историята на изкуството да има безкрайно много примери за добри художници-атеисти. Но ако човек вярва, то неминуемо дава отпечатък не само върху това, което той рисува, пише, пее, композира или свири, а и върху начина му на поведение с хората.

А има ли някой, на който искате да благодарите?

На първо място съм благодарен на Господ, че ми е дал живот и то до тези години, както и на моите родители, които са ме създали и възпитали. Благодарен съм и на семейството си, че е търпяло немалко лишения, когато аз съм в ателието например. Благодарности дължа и на колегите, с които сме работили заедно. И да не пропусна онези мои приятели, които не са между живите като Петър Илиев и Георги Радев, които бяха пишещи хора.

С какво чувство приемате тазгодишната награда на Община Смолян?

С благодарност.

Смятате ли, че хората, които творят или се трудят у нас, получават достатъчно добра оценка в България?

Смятам, че да. Имам много колеги, които често излизат навън, особено след '89 г. Аз също съм излизал повече от 30 пъти в чужбина и преди и след това. Преди '89 г. имаше побратимени на Смолян чуждестранни окръзи, а и аз с колата си обичах да пътувам. Ходил съм с кораби и самолети в Египет, Ливан и другаде още през '73 г. Но най-напред отидох с „Балкантурист“ в Москва и Ленинград, който притежава един от най-големите музеи в света – Ермитажа. Там могат да се видят толкова образци на световното изкуство – човек само него да погледне му стига да добие представа за това, какво е Рембранд например, защото там ще види поне 23 произведения само от него. Това е нещо страхотно. Около 30 работи на Гоген има и в Пушкинския музей и т. н. Имал съм самостоятелни изложби в Лондон, Мадрид, Кипър, Гърция, Германия и др. Зная как там се гледа на художниците и зрителите как са свикнали да ги оценят. Много рядко се случва някой да пробие в тамошния художествен живот и е необходим човек да има мениджър. При нас това са изкуствоведите и струват много пари. Трябва да има някой, който да те покаже на ценителите, на меценатите... Иначе, картините ти могат да бъдат и много добри, но ти си г-н Никой, щом не те знаят, ти нямаш име и не си познат. Художественият пазар например в България за толкова години все още не е уреден – нито нормативно, нито практически. Продават се картини, продават се и стари майстори, но всичко това става по някакви неписани правила. В другите страни художественият пазар е подчинен на едно разбиране, на един анализ и на ясни принципи. Там се знае поне приблизително за всеки автор, било то по-нов или по-отдавнашен, какво струва, коя картина от кой период е и т. нататък.

Разговора води: Десислава Томова

(Снимки: портрет на В. Гайдаров; репродукция „Край Девин“.)